Колко време безшумно изтече,
избледня пред очите ми... вече!
Тлее горест в душата ранима,
пак прошепвам – къде си, Любима!
Небосводът е пуст без звездици,
жален крясък дочувам на птици,
а в сърцето едничък остана
само сърп от зараснала рана!
Хем сме близо, а толкоз далечни,
чезнат спомени... уж бяха вечни?!
В мрак се губят и гинат мечтите,
посивели, безлични са дните!
Във прозореца вън притъмнява,
само блясък кобалтов остава,
по стъклото се стичат студени
от мъглата вън сълзи родени!
Хем сме близо, но толкоз далечни,
разделиха ни с клетвите вечни,
злобно свири ветрецът във здрача,
аз си тръгвам... и тихичко плача!
25.01.2017 г.
© Владислав Недялков Все права защищены