Безкрайна крива си е животът,

а ние го живеем геометрично.

В частност – стереометрично.

Сновем си от изгрев до здрач

в очертания на квадрат и кръг

и все забравяме, че светилото

не ни гледа грижовно и милно    

от ъгъл остър или тъп на ромб.

В плен Духът роптае в призма, 

вие се в конус, спи в пирамида.

Тялото жадува отмора под стряха,

иска още хлебец, топлина и дреха, 

а в своята тясна обител Светият дух 

все нещо руши, необята  дири, лети.

Бариери издигнати – бетонни стени 

не възпират пориви за по-светли дни.

По правата  между гравитации две

Духът блещука и по слънчевия лъч

към земята препуска – да я целува,

по мисълта наша връща се обратно.   

Защо ли ние, хората, все забравяме,

че хоризонтът винаги е бил илюзия,

че светът ни начало, нито край има.

Самадхи