Безкрайна крива си е животът,
а ние го живеем геометрично.
В частност – стереометрично.
Сновем си от изгрев до здрач
в очертания на квадрат и кръг
и все забравяме, че светилото
не ни гледа грижовно и милно
от ъгъл остър или тъп на ромб.
В плен Духът роптае в призма,
вие се в конус, спи в пирамида.
Тялото жадува отмора под стряха,
иска още хлебец, топлина и дреха,
а в своята тясна обител Светият дух
все нещо руши, необята дири, лети.
Бариери издигнати – бетонни стени
не възпират пориви за по-светли дни.
По правата между гравитации две
Духът блещука и по слънчевия лъч
към земята препуска – да я целува,
по мисълта наша връща се обратно.
Защо ли ние, хората, все забравяме,
че хоризонтът винаги е бил илюзия,
че светът ни начало, нито край има.
Самадхи
© Гюлсер Мазлум Todos los derechos reservados