И пиша своите неизпратени писма
Когато утрето ми в тебе е изстинало,
и дните на трохи от глад се ронят,
че устните ми твоите не докосват.
Да бъдеш мой, е жребият отхвърлен.
Крилете ми са прах от перушина.
Очите ми - избликнали потоци.
Звездите губят се без блясъка,
щом не потрепват в твоите очи.
Молитвите ми пушечни се вдигат
към Бога с думите, като вълна
- "Обичам го, Ти - Господи, прости ми",
ала забрава не надвива Любовта.
Небето от бездумието натежава,
провисва и на плещите ми тежи,
тогава като мълния разтърсва
ликът ти, скрит във моите спомени.
И болката прокажена си тръгва,
щом плисне се дъждът, като потоп.
Така измиват се очите, но сърцето
все помни невъзможната любов.
Без теб отново утрото разсъмва,
и пак небето розовеещо се смее.
С лъчите му плета вълшебно цвете,
в което моят сън да оживее.
И по листенцата изписвам обич,
с бездумията, бликащи в гръдта.
Говоря с тишината и със залеза
ти пиша своите неизпратени писма.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Евгения Тодорова Все права защищены
