И смъртта е жена
Златна стълба спусни, отвори ги небесните двери,
и за миг напусни своя светъл, кристален чертог.
Уж везната ти, Татко, все точно и правилно мери,
колко грама душа има той – самозваният бог?
Не, че искам и знам – нямам никакво право да съдя,
щом си Ти милостив, как човекът направен от кал
иска всички стихии подвластни все нему да бъдат,
даже времето смутно да бъде покорен васал.
Аз съм само жена и съм толкова дребничка, Боже,
но очите ми плачат среднощно със всеки сирак,
две сърца да Си дал, та след болката някак да може,
да остане в гърдите едно – с обич, вяра... Но как?
А Земята е дом и градина – от Теб подарена
и небето лазурно, и слънце, звезди и Луна...
Чуй ги, Боже – умират невинните, птиците стенат,
чуй молитвите майчини, виж – и смъртта е жена...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Надежда Ангелова Все права защищены
