Исках да ти кажа
След хилядите премълчани многоточия
оставих си илюзия за слученото време,
в което твойто дишане в задъхвания
на устните ми трепкащи да дреме.
Оставих си безпътиците гладни, жадни.
От безпосочията ветрове изроних
и на полята с цъфнали метличини
за своята няма обич проговорих.
Разказвах на крайпътните дървета
за поривите, бликащи в гръдта,
как сипейно по пясъчни дилеми
делих със теб любов и свобода.
На тебе исках, но не можах да разкажа,
че всъщност ти си моят слънчев свят,
че вечер не заспиват мислите, очите
без допира до топлия ти бряг...
Че в утрото не мога да осъмна,
ако не си вълната разлюляна в ден.
Не мога залъка си да преглътна,
ако не сетя твоя глад по мен.
Тъй много исках да ти дам и да разкажа,
но нещо се пречупи в гърлото и замълчах,
отрони се въздишката, като проказа.
Болезнено "Не те обичам вече"... изшептях.
Небето се усмихна и облак ми намигна,
кого ли всъщност лъжех аз...
Любов, която в мен е нелечима,
пулсираше по вените ми в бяг.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Евгения Тодорова Все права защищены
