Процежда се тишината на залеза
и примъква сумрак сивобял.
Избягва денят самохвалещ се,
но в сянка на цвете се сврял.

Проплаква и стъпкано цвете...
Дъх кратък, отчаяна нощ...
Замлъква плачът на детето
заспало, лишено от възрастна мощ.

Скандално се будят пиарите,
платили за свойта любов.
Свободно политат комарите
и заразяват празнота с "вируслов".

Заспалите сенки се будят
в душа на дете, в душа на дърво.
Безцеремонно ги сенчат, да ги принудят
да спят...
И да останат в сянката на... Какво?

А Какво-тата, крещейки, задавени в его,
забъркват от думите хляб ритуално.
И хранят децата безмилостно с него...
А истината... Истината е... просто банална.

Каквото посееш, това ще пожънеш!
А хляб, без зрънца се не ражда.
Без светлина и без въздух, не кълнат.
А... хлябът се съпровожда със жажда.

Жаждата, влече деца към оазиси.
Жаждата, влече деца към спасение.
Жаждата, спасява и от преяждане с "Мразя се!",
и от баналното "Колко съм важен!"- до откровение.

Истината, си е просто банална.
Толкова ли е лесно да ни изяжда?
Слепи и глухи ли сме за нея?
Трябва ли ни непознато прераждане?

Трябват ли ни пресътворения?
Колко на брой престъпления са ни нужни,
за да прозрем, че щом е нещо толкоз банално,
то, просто е истина?!

И без съмнение, истината винаги връща разпятия.
Болезнени, безсмислени и душеразпорващи.
И докато откриваме "нови понятия",
достигаме истина - смърт проста... и неоспорваща.