Времето пак умря и дори звук не издаде,
за да ме предупреди за кончината си.
Гледах го как умира и не бях сигурен
какво би трябвало да изпитвам,
виждайки го на земята окървавено.
Отваряше уста и по този начин кривеше
своето вечно променящо се лице, остаряващо,
но дори стон не излезе от прозрачните му гърди.
Протегнах се за ръката ти, защото съм сам,
но после се сетих, че те няма.
Само в главата ми, която засмуква пространстовто
и го върти във форми, които ми напомнят за очите ти.
Днес трябваше да те видя каквото и да става,
защото тъй рече ми мъдреца преди хиляда години.
А сега седя и чакам денят да свърши, докато очите ми
са втренчени в телефона, който не звъни, не мигат и сълзят.
Времето започна да се надига от пода, но го намушках пак.
Този път беше в стомаха и то дълго крещя, преди да издъхне.
После си допълних чашата с уиски и се отвратих от себе си.
Крилата ми не искат да се разтворят,
ама то така или иначе
няма при кого да отлетя.
Опитах да заспя, но не успях, защото ритъмът
на сърцето ти е влудяващ звук, който къса
плът от мен като ято подивели за кръв врани.
Пространството се върти, а ти си перпетуум-мобиле-то, което
му дава ход и оформя тези странни картини, които
ме правят щастлив,
които ме правят тъжен.
Аз не знам какво чувствам, защото огромната липса,
която идва с твоето заминаване, не е емоция,
а логично следствие.
Нотите летят около мен лежерно и галят ушите ми,
но тях не ги интересува какво изпитвам
и за това не могат да ми помогнат.
Времето се надигна - търси отмъщение.
Мисля, че знам плана му - иска да сложи бръчки на лицето ми.
Но ако теб те има, за да ги галиш и да ми казваш,
че изглеждам все като на двадесет...
то тогава бих оставил часовникът да спечели битката
и да къса безмилостно листа от календара.
Не мога да се отърся от чувството,
че ти си смисълът да съм на тази планета.
Познато е чувство, обично и омразно,
но все пак е някак си различно...
© Георги Все права защищены