Изповед

Изгубих себе си.

Не помня кога, но знам как се случи.

Постепенно, капка по капка,

загледан в лицата на другите.

Може би, ако някога...

Поемах към задънените улици,

а там ме чакаше единствено

неудовлетворение и болка от пропуснатото.

Колко въпроси зададох неправилно?

Времето дава горчива статистика.

Дишах, задушен до посиняване.

Вярвах, че самозаблудата ще ме спаси от всичко.

Равносметката често изплува внезапно.

Застига като мълния, разкрива цялата нерешителност -

резултата от  допуснатите  избори,

фактите, изложени цинично.

Сега изхвърлям котва и отломки

от навици на страх и хаотичност.

Все още имам много за спасяване

в борба със себе си, за да остана личност.