ИЗПОВЕДТА НА ЕДНА... ЗАКЪСНЯЛА
Аз пак ти пиша, тате.
Все ти пиша... А неизпратените ми
до теб писма в съвестта ми
глухо стенат.
Сънувам, тате... Все сънувам.
Как
подпираш още пътната врата...
Как сред двора орехът прострелян е,
куршумено, от много самота.
И пътеката до мама. (Вместо мене)
посипал си със купчина цветя...
Закъснях и не се върнах.
И мене много ме боля.
Но трябваше да бягам, тате -
ти познаваш моята душа.
Все празна. (Биеше като камбана).
И търсеше пътеки
сред купищата ялови неща.
Тук нищо ново. Толкова лета
все още гоня оня моя вятър.
Не мога да го спра.
Дните ми в самота умират.
Забравих да ти кажа -
(Мечтите ми окрадоха,
сега съм празна, като стая)
При мене истината си мълчи.
И трудно идва, тате,
все на късове.
Но помня думите ти -
като клетва страшна...
ми звуча
"Никога,
за хляба не гази в калта!
Човек и с малък къшей се наяжда...
и
от локвите не пий, кога изсъхнат
устните от жажда."
Ех, тате!
Колко много си далеч.
И колко много аз съм грешна.
Как искам...
Бащината ти ръчица суха
смирено да се наведа и да целуна!
Да ме погалиш. И да ми простиш.
Ще го сториш ли?
Когато някога се върна?
......................................
Коленича, тате!
Отново не успях.
Дворът празен. Само кучето ме зърна!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Веска Алексиева Все права защищены
