ИЗПОВЕДТА НА ЕДНА... ЗАКЪСНЯЛА
Аз пак ти пиша, тате.
Все ти пиша... А неизпратените ми
до теб писма в съвестта ми
глухо стенат.
Сънувам, тате... Все сънувам.
Как
подпираш още пътната врата...
Как сред двора орехът прострелян е,
куршумено, от много самота.
И пътеката до мама. (Вместо мене)
посипал си със купчина цветя...
Закъснях и не се върнах.
И мене много ме боля.
Но трябваше да бягам, тате -
ти познаваш моята душа.
Все празна. (Биеше като камбана).
И търсеше пътеки
сред купищата ялови неща.
Тук нищо ново. Толкова лета
все още гоня оня моя вятър.
Не мога да го спра.
Дните ми в самота умират.
Забравих да ти кажа -
(Мечтите ми окрадоха,
сега съм празна, като стая)
При мене истината си мълчи.
И трудно идва, тате,
все на късове.
Но помня думите ти -
като клетва страшна...
ми звуча
"Никога,
за хляба не гази в калта!
Човек и с малък къшей се наяжда...
и
от локвите не пий, кога изсъхнат
устните от жажда."
Ех, тате!
Колко много си далеч.
И колко много аз съм грешна.
Как искам...
Бащината ти ръчица суха
смирено да се наведа и да целуна!
Да ме погалиш. И да ми простиш.
Ще го сториш ли?
Когато някога се върна?
......................................
Коленича, тате!
Отново не успях.
Дворът празен. Само кучето ме зърна!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Веска Алексиева Всички права запазени
