vesi-lina (Веска Алексиева)
173 6048
8.10.2007 г., 14:14 ч.

ИЗПОВЕДТА НА ЕДНА... ЗАКЪСНЯЛА 

  Поезия
1280 0 40
 

Аз пак ти пиша, тате.

Все ти пиша... А неизпратените ми

до теб писма в съвестта ми

глухо стенат.

Сънувам, тате... Все сънувам.

Как

подпираш още пътната  врата...

Как сред двора орехът  прострелян е,

куршумено, от много  самота.

И пътеката до мама. (Вместо мене)

посипал си със купчина цветя...

Закъснях и не се върнах.

И мене много ме боля.

Но трябваше да бягам, тате -

ти познаваш моята душа.

Все празна. (Биеше като камбана).

И търсеше пътеки

сред купищата ялови неща.

Тук нищо ново.  Толкова лета

все още гоня оня моя вятър.

Не мога да го  спра.

Дните ми в самота  умират.

Забравих да ти кажа -

(Мечтите ми окрадоха,

сега съм празна, като стая)

При мене истината си мълчи.

И трудно идва, тате,

все   на късове.

Но помня думите ти -

като клетва страшна...
ми звуча
"Никога,

за хляба не гази в калта!

Човек и с малък къшей се наяжда...

и

от локвите   не пий,  кога изсъхнат

устните  от жажда."

Ех, тате!

Колко много  си далеч.

И колко много аз съм грешна.

Как искам...

Бащината ти ръчица  суха
смирено да се наведа и  да целуна!

Да ме погалиш. И да ми простиш.

Ще го сториш ли?

Когато някога се върна?


......................................

Коленича, тате!

Отново не успях.

Дворът празен. Само кучето ме зърна!








© Веска Алексиева Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??