Каква мъчителна жажда!

Гори ме!

Пих отрова от пепелянки,

пих сок от дяволска гъба и лудо цвете

на планините пих от усойните нянки

и от калните стъпки на зверовете.

Близах солена влага по канарите,

кръв смуках от язви и плитки рани,

за да бъда свежата си обител

като пръскани в гнездо корморани.

Отново взела очакването на прицел

и превърнала в мантра мечтите,

гърча се, мятам се, в себе си, скитам,

здраво стискам на безумни усмивки юздите.

Докато сълзите ми стават на сталактити,

в гъстия мрак на духовната бездна.политам,

защото безбожна е цената,която плащам

да виждам щепа атоми

пръснати из пустошта на нищото.

Макар че в клетките ми гордост приижда,

непознаваща унизителните молитви.

Аз опасна,жадна и мрачна се виждам

Вкаменена от суховеи сърдити.

Но все пак се вдигам крачка по крачка,

защото даже и заблудена капка щом падне

ме изпълва с морета и океани.

Питам се дали моята жажда

отхвърляна,гибелна и нежелана

е само жажда необикновена и нетипична,

Вярно,че преживявам с нея кошмари,

н о все пак е реална, а не символична.