Главата му опряла във земята, езикът щръкнал, тръпнещ и съсухрен.
Очите кървави, сълзящи със надежда. Уплашени да мигнат, че ще вземат да пропуснат тази среща.
Ръката сгърчена на пода, от немай си време служи за опора.
Друга виснала нагоре и криви пръсти се надяват, че все още могат с ръждясалото кранче да боравят.
Мускулите залинели, стомахът – свит, а проточената лига не достига до сухият език.
Взрян в жълтеникавата гнус, точеща се бавно – едвам подвижна слуз, с благодарност чака задушният и вкус.
Очите продължават да се блещят, ще изкочат!
Още милиметър, най - много два, ще се изпълни празната уста.
Но пръстите изсъхват, очите потъмняват, кожата се сраства със земята.
А от кранчето високо, лепкавата слуз се стича.
Последна мисъл с усилие протича – някой някъде му беше казал, че надеждата умирала последна.
А защо не му бе показал, че може да е безвъзвратно вредна? ...