Главата му опряла във земята, езикът щръкнал, тръпнещ и съсухрен.

 Очите кървави, сълзящи със надежда. Уплашени да мигнат, че ще вземат да пропуснат тази среща. 

Ръката сгърчена на пода, от немай си време служи за опора. 

Друга виснала нагоре и криви пръсти се надяват, че все още могат с ръждясалото кранче да боравят. 

Мускулите залинели, стомахът – свит, а проточената лига не достига до сухият език. 
 
    Взрян в жълтеникавата гнус, точеща се бавно – едвам подвижна слуз, с благодарност чака задушният и вкус. 
 
   Очите продължават да се блещят, ще изкочат! 

Още милиметър, най - много два, ще се изпълни празната уста.  

Но пръстите изсъхват, очите потъмняват, кожата се сраства със земята. 

А от кранчето високо, лепкавата слуз се стича. 
 
Последна мисъл с усилие протича – някой някъде му беше казал, че надеждата умирала последна.

 А защо не му бе показал, че може да е безвъзвратно вредна? 
 
    Пръстите отпускат вечния си хват, тялото усеща настъпващия хлад.

 Бягство той избира – късно!

 Зловонна течност от порите извира.

 Органи изпръхват, костите се стапят, две очни ябълки продължават все да зяпат.
 
    Ново кранче, нови пръсти го обхващат, но със стара мисъл и тези се изпращат – надеждата умирала последна. С жадна паст нагоре новият поглежда.

 Слузта започва да се точи, влажният език изкочи, а очите изжаднели, видяха други – потъмнели.