Житейско

11 июл. 2008 г., 15:12

Поэзия » Философская

588 0 4

Новото нахълтва като лакомо дете,

избутва старото и носи ни забрава,

животът като паяк мрежата плете,

от миналото само споменът остава.

Отминал дъжд е вечната тъга,

усмивката - залезе тя отдавна,

и ето, времето не помни откога,

играта с време спря да е забавна.

Безславно лута се нищожна паметта,

махалото и в смешен фарс застива,

изстинала на любовта гръдта,

да кърми безнадеждността отива.

Единствено забравата расте,

и в странна сладост думите облича,

щом мътните си сенки разпростре,

в река от унес времето протича.

Изпит до дъно целият живот,

превръща се във страшен призрак,

омразен неизяден плод,

неразгадан мизерен признак...

Задушна миризма на плът,

ще гони вечно бедната надежда,

а тя ще търси гневно своя път,

ще къса в ярост бялата одежда.