Житейско
Новото нахълтва като лакомо дете,
избутва старото и носи ни забрава,
животът като паяк мрежата плете,
от миналото само споменът остава.
Отминал дъжд е вечната тъга,
усмивката - залезе тя отдавна,
и ето, времето не помни откога,
играта с време спря да е забавна.
Безславно лута се нищожна паметта,
махалото и в смешен фарс застива,
изстинала на любовта гръдта,
да кърми безнадеждността отива.
Единствено забравата расте,
и в странна сладост думите облича,
щом мътните си сенки разпростре,
в река от унес времето протича.
Изпит до дъно целият живот,
превръща се във страшен призрак,
омразен неизяден плод,
неразгадан мизерен признак...
Задушна миризма на плът,
ще гони вечно бедната надежда,
а тя ще търси гневно своя път,
ще къса в ярост бялата одежда.
© Станислава Стефанова All rights reserved.
