Живях и с тебе и без тебе,
но никога не бих се спрял,
сърцето ми трион го реже...
душата ми... един кристал!

Денем те описвах...
с много думи и слова,
нощем те разнищвах
нежно... страстно със уста!

Аз помня онази усмивка...
най-силният стимул за мен, 
като зимна дебела завивка...
ме покриваше ден подир ден!

И беше подир мене и след мене,
къде ли ти не бе, моя любов?
Но никога не стигна до мене... 
аз още може би не бях готов!

Дали пропуснах онзи миг...
когато времето събира се в минута?
когато трябваше със страстен вик...
да викна: любовта ми трябва да е чута!

Сега е късно... или не?
Надежда има още в мойте думи,
полусърце не може да се спре,
дори да бъде заличено с гуми!