Когато мъжете заминат за фронта,
а ние останем тук вкъщи сами –
празен поглед впит в хоризонта,
клетви, въздишки, молитви, сълзи.
Няма да тръгнем – как така бежанци?
В мръсен лагер друг да ни пращал храни?
Земята е наша – наследство от наште бащи,
хълмче, гора, дом с двор и няколко ниви.
С кръв напоени под синьо небе нашите златни земи.
Не бяха ли братя? Сега врагове?
Какво чак толкова се смени?
Не разбирам, но знам – не разбират и те – ...