Когато ти писне от жегата на това наше слънцестоене.
И от поляни и от магарешки тръни, и от потните гърбове на прашни и млади кончета.
Тогава си спомняш за зимата и колко беше студено.
Как всичко беше сковано от ледовете на тихото време.
Как искаше да се стоплиш, почти прегърнал печката.
И си викаше:
-Ех само да дойде лятото, мама му стара.
А сега пот се лее от всякъде.
И няма следа от вятъра.
Слънцето пече, а житото клюма унило. Дори не поглежда към синьото там горе, без грам облаци.
Трудно се диша, много трудно се диша в жегата.
Дори врабчетата ходят с отворени човки и търсят зимата.
© Svetoslav Vasilev Все права защищены