Петър (Петър Карастоянов)
3 3
7 февр. 2004 г., 09:43

Кой? 

  Поэзия
1847 0 6
Кой ще ме помни, когато ме няма,
когато във пясък превърна се аз?
Колцина от вас - един или двама
в съня си ще чуват познатия глас?

Кой ще си спомня цвета на очите ми
често пропити от пъстра тъга,
зелено във бяло, като вълните ти
море на Созопол, ти моя мечта?

Кой ще запомни усмивката моя,
дълбаеща бръчки в уморено сърце?
Усмивката кратка, като коня на Троя
с коварство превземаща скално лице...

Кой ще си спомни душата ми влюбена,
умряла в нощта, в която тръгна си ти?
Душата ми луда, залутана, стъпкана
повлякла в смъртта си всички мечти.

Когато стоите смълчани на гроба ми
помнете едно, помнете едно -
не е важно какво има във джоба ни,
а само сърцето дали е добро!

П.п. Посвещавам на съпругата си Александра и й благодаря за подкрепата

© Петър Карастоянов Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Много е хубаво.
  • Прекрасен стих! Много ми хареса!
  • Аз съм по начало доста мързелив и щом реша да напиша аналитичен отзив за нещо, значи то наистина ми е харесало. Така стана и сега. Извинявам се предварително, че писанието ми ще прилича повече на дисекция, отколкото на отзив, но така се налага поради темпоралната ограниченост на автора.
    Заглавието не е натоварено с позитивна или негативна конотация, то поставя неясен въпрос, по този начин още на паратекстово равнище се създава усещането за обърканост и безпреспективност, което, чрез анафорично повторение на въпросителното местоимение, се превръща в основно за творбата. В първата строфа доминират алогични елементи("пясък" вместо "пръст" и инверсираната конструкция на 3тия и 4тия стих), които подсилват това усещане. Втората строфа е ключ към разбирането на стихотворението, тъй като сравнението е в основата на генеративните функции на художествения текст. Очите са сравнени първо с морето - така човешкия дух е извисен до вечността и нравственото съвършенство; Морето на свой ред лирическият Аз експлицитно представя като "мечта", така имплицира стремежа си към духовна чистота - естествен екзистенциален порив, който се превръча в смисъл на животе на Аз-а. Третата строфа имплицитно въвежда образа на любимата, разкривайки я като недостижима, нереална; в съзнанието на реципиента се създава проспективната визия за разочарованието на Аз-а, с което се срещаме в четвъртата строфа. Любовта е лудост, обсебила човешката душа. Невъзможността за постигане на близост с любимата кара героя да се почувства изоставен, сам в целия свят. Така се поражда спиритуалния кризис на личността, метафорично сравнен с духовната смърт на човека. Смъртта обаче не е край, тя не е лишена от смисъл, дори напротив - смъртта в художествената реалност на произведението има смисъла на катарзис - духовно пречистване, през което Аз-а преминава, за да достигне окончателно до прозрението за истинските екзистенциални стойности, което звучи в поантата на творбата:
    не е важно какво има във джоба ни,
    а само сърцето дали е добро!
  • Хареса ми. На места търпи малко оглаждане, но и така е много силно.
  • Благодаря. Ще взема предвид забележките. Радвам се, че ти е харесало.
  • На места се губи ритъма, и бих променил една две думи, но въпреки това много ми хареса. Поздравления от мен.
Предложения
: ??:??