Кокиче
Улиците пусти, прозорецът и аз.
Гледаме се като непознати.
В този късен нощен час
нанякъде избяга и сънят ми.
Може би е там, до реката,
помниш ли я, бистрата, в Балкана,
където се плискахме с водата
и се целувахме на зелената морава ...
А може да е в онази стая, бялата,
където нямаше жени с коса ...
питаше "как без мен ще я карате?",
докато целувах твоята душа ...
О, Боже, буден ли сънувам?
Улицата е пуста не от снощи
и не от снощи си будувам
по моите люлеещи се мостове ...
Колко крехък се оказа тоз Живот,
като нежно пролетно кокиче,
откъснеш го, преливащ от възторг,
после вехнеш с него от обичане ...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Валентин Василев Все права защищены
