Колко много остава...
938
0
1
По дъждовните есенни тротоари
се носи лек ароматна тъга.
Споменът сърцето ми предсмъртно удари -
за лятото, морето и онази свобода.
Някъде красиво плаче пиано,
другаде неутешимо плаче жена.
Идва тежката зима. Уж все още е рано,
а все по-тъжна идва утринта.
В сиви багри се обагрят лицата,
не се смеят тъй силно веч децата
и щастието си тръгва бавно оттук,
бяга някъде далеч, далеч на юг...
Остава тук да дебне само тишината,
изненадва всеки неочаквано самотата,
любовта някъде заключва вратата в нощта...
... А колко много остава до пролетта...
се носи лек ароматна тъга.
Споменът сърцето ми предсмъртно удари -
за лятото, морето и онази свобода.
Някъде красиво плаче пиано,
другаде неутешимо плаче жена.
Идва тежката зима. Уж все още е рано,
а все по-тъжна идва утринта.
В сиви багри се обагрят лицата,
не се смеят тъй силно веч децата
и щастието си тръгва бавно оттук,
бяга някъде далеч, далеч на юг...
Остава тук да дебне само тишината,
изненадва всеки неочаквано самотата,
любовта някъде заключва вратата в нощта...
... А колко много остава до пролетта...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Диляна Тополарова Все права защищены
