Но нека питаме Димитър Хемингуея

от ж.к. Дружба – 2; фургона с надпис,

в близост до алеята,

къде се помещават двете му семейни тайни:

майка му и дъщеря му траят.

Социопатът-чистофайник

все така разсеяно

навръзва с примка от сезал

и пъпна връв на министерска рожба

картони и метали –

цветни, черни,

в три отделни, самоделни коша,

натоварва ги на рамо

и потегля към фургона.

Животът му минава под надслов:

,,Плячкосването – пътят към разкоша!’’

Чиста проба еманация на квартална философия:

,,Не, няма Бог. Не, не, едва ли... Абе, е*а го и в живота!’’

Ликът му не е за банкнота.

В следващия миг тайните не съществуват –

Димитър е Едип, а майка му е луда;

а малката Електра пак се учи на касапска страст –

и подчинение…

(,,нека гледа’’ – Хемингуея си повтаря – ,,нека гледа и се учи’’)

Защото баба си ще наследи един ден – и без съмнение

като майка си ще стане: чиста, свята и... обект на презрение.

А майка ù е вече мъртва...

Ала какво ли означават всички те, човешките съдби,

поредна празна църква, понеже и нали,

защото, значи, сме една ( и то каква!)

жилищно-комплексна нация.

И като, кръвосмесвайки се,

                                         се плодим,

дано креватът да не поддаде...