Комплекси
Но нека питаме Димитър Хемингуея
от ж.к. Дружба – 2; фургона с надпис,
в близост до алеята,
къде се помещават двете му семейни тайни:
майка му и дъщеря му траят.
Социопатът-чистофайник
все така разсеяно
навръзва с примка от сезал
и пъпна връв на министерска рожба
картони и метали –
цветни, черни,
в три отделни, самоделни коша,
натоварва ги на рамо
и потегля към фургона.
Животът му минава под надслов:
,,Плячкосването – пътят към разкоша!’’
Чиста проба еманация на квартална философия:
,,Не, няма Бог. Не, не, едва ли... Абе, е*а го и в живота!’’
Ликът му не е за банкнота.
В следващия миг тайните не съществуват –
Димитър е Едип, а майка му е луда;
а малката Електра пак се учи на касапска страст –
и подчинение…
(,,нека гледа’’ – Хемингуея си повтаря – ,,нека гледа и се учи’’)
Защото баба си ще наследи един ден – и без съмнение
като майка си ще стане: чиста, свята и... обект на презрение.
А майка ù е вече мъртва...
Ала какво ли означават всички те, човешките съдби,
поредна празна църква, понеже и нали,
защото, значи, сме една ( и то каква!)
жилищно-комплексна нация.
И като, кръвосмесвайки се,
се плодим,
дано креватът да не поддаде...
© Константин Дренски All rights reserved.
