Корабокрушение

21 авг. 2020 г., 22:21

Поэзия

997 1 3

Първите пробойни се появиха внезапно –

Нямаше нито буря, нито високи вълни.

Но едни малки струйки предвещаваха,

Че нещо страшно тепърва предстои.

Кога паниката обхвана екипажа,

Кога се разхвърчаха пояси и сълзи,

Кога се килна корпусът наляво –

Така и никой на борда не разбра.

Сега корабът е празен и сломен.

Водата своите права предявява.

Океанът присъдата си произнесе:

Този кораб завинаги тук остава.

Имаше малки пробойни, имаше сигнали.

Имаше знамения от почернелите небеса.

Но можеше ли капитанът нещо да направи?

Когато съдбата е в ръцете на могъщия океан.

Аз съм капитан на потъващ кораб –

Самотна сянка на килнатия мостик.

Някои избягаха, други се предадоха.

Но аз избрах да остана тук докрай.

Защото вълните не са никак страшни.

Защото акулите са мои стари проятели.

Защото всеки капитан и всеки кораб

Принадлежат по рождение на океана.

nevestulka (Ваня Накова)

2020-08-22T20:11:23+03:00

На мен ми е интересно дали чувството за дълг помага да приемеш по-лесно чувството за обреченост...
Ranrozar (Стойчо Станев)

2020-08-22T02:57:21+03:00

По неписано правило;и морален дълг е на капитана на кораба да се бори до възможно последния миг за спасяване на хората и ...остава завинаги на поста си.
Петър1 (Петър Димитров)

2020-08-22T02:05:42+03:00

Разбирам за какво иде реч.