Целувките ти запечатани са още в мен,

смехът ти държи мислите ми здраво в плен,

още виждам онези две очи като звезди,

още усещам направените ми в сърцето бразди.

Нямам сили вече дори да плача аз,

но нямам сили и да се смея на глас.

Усмивката си на раздяла при теб забравих,

не мисля, че грешка аз така направих,

не искаш вече да ме видиш ти, нали,

причиних ти доста и знам, може би в момента те боли.

Като красиво бяло агънце ти беше

и при всяко мое докосване сърцето ми трептеше,

трептеше, както по време на вълчи лов,

изострил нюх, освирепял и за атака готов.

Опитах аз да те прегръщам нежно,

ала с тези нокти се оказа просто безнадеждно.

Опитах се аз с чувтство да те целувам,

но гласът в мен ме караше да ловувам.

Опитах целувка да ти дам поне на раздяла,

но уви, свирепо нараних те, заради душата в мен на звяра.

Знам, може никога да не ми простиш греха,

но ти беше толкова красива, сляпа, крехка.

Нарочно исках ти да ме намразиш,

исках душата ми озлобено да прегазиш.

Не ме съди... Направих го заради теб,

знам какъв съм и никога за мене няма лек.

Не исках вече да те наранявам,

исках само щастие да ти дарявам.

Не изхвърляй моята усмивка на боклука,

в сърцето си запази я в някоя пролука.

Аз винаги в сянката твоя ще живея...

И винаги през сълзи ще се смея...