Нека да крещиш без глас
отчаяно скитащ се
и губещ мотивите
на всеки минатюрно
малък крясък.
Нека да ти се причува
и да ти се бълнува
ехото на собствения
глас.
Да изцеждаш постепенно
частиците на грозната
си обвивка,
докато не
ги обезводниш.
Е, не ти ли омръзна
да не спираш ти да ходиш,
като призрак непрестанно ти да бродиш?
Да носиш навсякъде със себе си
от онова познато за всички нещастие,
което някои едва ли не лъжливо определят като щастие.
Не се ли измори
да вменяваш своите вини
и да казваш после:" Ох, боли!"?
Да заплакваш тихо,
после да умираш
привидно "безлико".
Казваш:"Няма нито дъно, нито парапет"
колко мъдро казано за един предмет.
Къде побра себичността,
как невидим разкри се пред света?
Колко отпадъци
изхвърли,
колко думи ти нахвърли?
И всички питат как издържа
и как в герой си се превърнал
много преди това.
Къде се изгуби идеала
ти за справедливост?
Ще позная!
Остави го за малко да се приюти
и повече не го откри, нали?
А как пречупи го през кривата си призма?
Светлината или зрението обвини,
кой от тях нахули ти?

Е, не се ли изтощи?