Към тъжния палач на смъртта..

Болката душата ми плени,
остави ме с думите казани.
Сега не е както преди -
думите чакат да бъдат преразказани!

Чувствата, с промяна обляти,
дрехите, от отчаяние съдрани
и мечтите, преди млади, крилати,
сега са срамно потрошени, прибрани.

Ръцете, които докосваха нежно,
сега са пречупени с ярост гореща
и сърцето, колкото света древно,
сега - лице в лице със самотата насреща.

Краката, вървящи плавно, без умора,
сега се влачат без цел по прахта
и без да намерят никъде упора,
чакат жадно да дойде нощта

Косите руси, летящи с усмивка,
сега посивяли са и падат в морето,
покриват го с  с цяла покривка
и го заливат с тежеста на сърцето.

Ръцете със сили последни
думи пишат на плажа замръзнал
и с надежди бедни, сетни,
докосват ума с портрета омръзнал.

Пишат, че обичат целувката,
която липсва им толкова много
и жадуват тайно прегръдката,
за да спасят съществото си болно.

Но единствено очите гледат,
с надежда вдъхват кураж
и сълзи за сетен път падат,
готови за тежък багаж...

Защото някой ден ще поемат
по пътя на вечността
и старите спомени ще приемат
към тъжния палач на смъртта...