Към върха...
Мечтаех за толкова много неща...
За власт и пари, за признание, сила...
Години си скитах, затъвах в снега
и падах, и пак се изправях през зимата.
Лутах се сам, уморен, остарял,
във въглени рових искрящо червени
и плувах във нощно горчиво море,
и вятърът прашен танцуваше в мене.
Катерих скали - неприветливи, древни,
там черепи виждах с високи чела -
останки от хора живяли отдавна,
пълзели и те като мен към върха.
И хвърлях ги долу, и ритах ги с ярост,
забравях за тях, продължавах напред,
с ръце изранени се вкопчвах в скалата
и често, тъй често забравях и теб.
И тебе, и всички, и себе си даже,
забравях, не чувах, преследвах върха
и стигнах го - трескав, измръзнал и болен,
но горд се изправих - достигнах целта...
И бавно погледнах, протегнах ръцете си,
получих богатство... и самота...
разтърсваща, бясна и шибаща злобно,
а долу щастливо блестеше света...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Симеон Николов Все права защищены
