Легенда за Любовта

           (поема)

С крилата на вечер замислена слиза

нощта над земята...В умората гръб

извила...А Месецът ясен възлиза

по свода небесен...Денят се изниза

белязан от знака на дебнеща скръб...

Душата на Вожда, от старост превита

напуска днес тленната, немощна плът...

Отеква и тропот от конски копита...

Душата на Вожда без вопъл излита-

Душата на Вожда поема на път...

Отива там, дето е смърт непозната

във  чудна, до днес невидяна страна...

Там дето е вечен Живота...Оттатък,

че тук на Земята тъй хубав, но кратък

мигът е дарен ни...И свършва се, на...

Излъга го лошо накрая Съдбата

не срещна подобно невеста смъртта-

по бойни полета със меч във ръката,

пред войните свои летящи в борбата

със страшна присъда над вража тълпа,

а тихо угасва, тъй както догаря

във въздуха литнала плаха искра,

в гърдите му няма ни въздух, ни вяра-

изсъхнал се дъб тъй безшумно събаря

от повеят тих, както в детска игра...

...Звезди на Земята ли слезнали бяха

във своя разпалено-ярък разкош?..

Безбройни огньове ли светло горяха

и стигнали чак до Небесната Стряха-

звезди  нароили във топлата нощ?..

Из тъмните клони лих Вятър подгони

мелодии стари от кървава бран...

Утихне за малко...Мълчат небосклони...

А после се спуска звездите да гони

и вие във тъмното като обран...

Далечни щурчета за своята клета

нерадостна плачат и тъжна съдба

и носи се песен над сънни полета,

а всяка душа е от болка обзета:

не всяка от тях се превръща в звезда!..

...До мъртвия Вожд ( като птица без ято)-

объркана хлипа, потръпва Жена

и спомня си свое несбъднато лято...

Красавица млада, със него която

ще иде в Оная отвъдна страна...

Последната воля на Вожда бе тая-

със него в Живота безкраен и тя

да бъде с вълшебната своя омая,

тя, дето на пролетна свежест ухае

и цвят неоткъснат сред нежни цветя...

С коси разпиляни във лунна позлата

в очите й езерна влага блести,

че мъжката сила до днес непозната

със кръв не беляза във нея Жената-

моминство невзето я връща в мечти...

...И птици  далечни долитат желани

със шепота тих на безшумни крила-

повеждат я те из щастливи поляни

де някога с друг тя вървя...Замечтани

и тръпнейки с девствени, млади тела!..

Водата на горското езеро хладна

не бе угасила горящата плът...

Защо ли тогава той дръзко не грабна

във своята страст толкоз искрено-жадна

на нейната плаха невинност Грехът!..

...А после: жена на преситен от слава,

но грохнал от битки и страстите мъж,

безсилен в любов мъжество да дарява

той пояса девствен така не успява

да снеме, опитал макар неведнъж...

Не мисли за мъртвия тя, ни минута

(о,колко далеч е сега от скръбта!..),

а иска със стъпки на плаха кошута

да тръгне в гората, от никой не чута-

забравила всичко, дори и смъртта...

И знае-очаква я с китка в ръцете

там, оня с когото щастлива бе тя...

Усеща как пари дъхът му в лицето

й...В сладостна болка забива сърцето

й...Тъй то и в първият порив туптя...

...В надежди напразни и вопли безмълвни

ей вече изнизва се Третия ден !..

Пред огъня мъртвия де ще погълне

забива се мечът в гърдите й...Пълни

със изблик за Обич...Неугасен...

Тя вижда любимия там сред тълпата

в ръцете си силни понесъл цветя

набрани в гората, в поляна позната,

където тъй често я води мечтата-

и жално Душата й с вик отлетя...

...А там по земята, където сълзите

поръсили бяха от своята жар:

със бели камбанки догоре покрити

разцъфнаха чудни цветя, дъховити

и  Дъх на моминство разпръснаха с чар...

...С крилата на вечер замислена слиза

нощта над Земята превита от скръб

и Месецът ясен полека възлиза

по свода небесен...Денят се изниза...

...А факлите дълго из мрака горят...

д-р Коста Качев