Понякога, когато теб те няма,
аз сядам и поглеждам през прозореца навън
и сякаш до сега била съм сляпа,
и сякаш непознат и чужд ми е светът,
а клетката в сърцето ми полека се отваря,
оттам излитат гневно хиляди лъжи
и се стопяват някъде в Вселената без стон, без вик.
Но винаги, когато теб те няма, обажда се
една ненужна, вечна и неканена тъга,
не смея аз обратно да я върна,
ще се завърне по-жестока от сега,
ще ме удари с тежките си длани, ...