Понякога, когато теб те няма,
аз сядам и поглеждам през прозореца навън
и сякаш до сега била съм сляпа,
и сякаш непознат и чужд ми е светът,
а клетката в сърцето ми полека се отваря,
оттам излитат гневно хиляди лъжи
и се стопяват някъде в Вселената без стон, без вик.
Но винаги, когато теб те няма, обажда се
една ненужна, вечна и неканена тъга,
не смея аз обратно да я върна,
ще се завърне по-жестока от сега,
ще ме удари с тежките си длани,
ще влее пак отрова във кръвта
и в миг сърцето болно ще откаже
да върши работата си със лекота.
Но може би ще бъде по-добре така...
За теб, за мен, за любовта,
която беше лъгана и наранена,
погребана бе жива и така и не умря...
                            ...
Но всичко тук са лични драми
и моля. не мислете, че това е суета,
аз пиша днес, за да ме чуе,
когато му говорех никога не пожела.