Гледам през запотеното стъкло,
а дъхът ми оформя студа на кълбо.
Замислям се за далечните дни,
когато макар и с боси нозе пристигаше ти.
Жилва ме нещо отляво
и сякаш времето навън от болка е спряло. 
Сякаш природата вечна, скрепила своите стени, 
сега се прекланя пред нещастията на човешките души. 
Паренето прераства в сълзи и не помня кога
ръцете ми започват да се протягат към далечните звезди. 
Липсваш ми много, знай го това,
защото дори любовта не скланя глава 

пред пагубната разяждаща тъга...