Липсваш Ми
Гледам през запотеното стъкло,
а дъхът ми оформя студа на кълбо.
Замислям се за далечните дни,
когато макар и с боси нозе пристигаше ти.
Жилва ме нещо отляво
и сякаш времето навън от болка е спряло.
Сякаш природата вечна, скрепила своите стени,
сега се прекланя пред нещастията на човешките души.
Паренето прераства в сълзи и не помня кога
ръцете ми започват да се протягат към далечните звезди.
Липсваш ми много, знай го това,
защото дори любовта не скланя глава
пред пагубната разяждаща тъга...
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Даян Янакиева Todos los derechos reservados
