Няма любов, която осъжда

                              и с думи до болка да те изтощава...

                              по устни уж тихо да шепне грижовно,

                              вина да разлива във буйство нехайна.

                              Понякога тихо да сяда на прага

                              и в нощна обител на праг да присяга,

                              от теб да си вземе назаем живота

                              и пак да протяга ръце във забрава...

                              От спомени в болка сърцето да стяга,

                              да чака да вземе

                              и пак да избяга...                            

                              Да харчи безмерно и чувства да дава,

                              а после да моли от тебе да вземе

                              награда за обич и пак да раздава,

                              което ще липсва без вярност посяла.

                              Но има такава, която не чака

                              да молиш през сълзи,

                              да тръгнеш нататък...

                              Където сърцето предела не знае -

                              за всичко раздава

                              любов без остатък!