Имам майка аз една
и ето, че забрави си ме тя.
Гърба и аз видях,
когато по-добро от мен намери.
И ето, аз седя, свита на кълбо
Потънала в мрака, изхвърлена, сломена.
Нейната любов-светлина,
но ето, че някой слънцето успя да скрие.

Имам аз една болежка,
като трън забит в моята душа.
Майчица,любима тя жена,
забрави свойта дъщеря.
И ето ме отново виждаш,
потънала в кал,
орисана за печал,
прободена със свят кинжал.

Редно ли е, нек задам въпроса.
Тази жрица на семейната любов.
Тази дето нощем малкото кълбенце
слагаше да спи,
сега обрича на тегоби вечни.
Песните заместени с гняв и викове отровни.
Тази дето косите ми сплиташе на две,
сега скубе и одира, за какъв късмет?!
Тази дето пазеше ме от света коварен,
сега сама е излагаме в ръцете на страха.

Знам, ще чуя ти си нищо!
Знам, ще чуя че греша!
Но бих питала неверния:
Редно ли е твойта майчица любима,
да бяга кат попарена от теб?!
Редно ли е тя самата
да те срива до основи?!
Редно ли е, ти проклет невернико,
тя едничка пред теб всьо да си избира?!
За нея мъжът на пиедестал,
а ти в Хадесовите краката?!

Ако все така на мен упрека си туряш
Приемам го и не ще се оплача аз.
Ще приема тоз позор
и ще избегна по нататъшния спор