Майната ѝ на любовта
Душата ми ридае като вдовица,
всичко е черно, потънало в мрак.
И като ранена, самотна птица,
се скривам в черупката си пак.
Пропадам в бездна дълбока,
вия без да издавам звук.
Загубих и път, и посока,
сълзите текат сякаш напук.
Нищо не чувствам, спрях да живея,
станах на сянка без воля и дух.
Вече за обич спрях да копнея,
сърцето ми се превърна в орган кух.
Вечер заспивам и потна се будя,
сънувам за стотен път този кошмар.
Има ли смисъл да живея, се чудя,
съдбата ми удря шамар след шамар.
Искам да се изправя, а нямам сили,
смазани са ми сетивата като с чук.
Под очите ми тъмни сенки са се настанили
и се чувстват удобно тук.
Ровя за обич, само трошица,
забивайки нокти в черната кал.
Сочат ме с пръст: "Ех, че мръсница"!
Дамгосват ме без капка жал.
А аз само зрънце щастие искам,
но явно няма за мен.
Зъбите си до кръв стискам
и проклинам всеки нов ден.
Спирам да моля и се предавам,
майната ѝ на любовта.
Просякиня няма да ставам,
загуби една романтичка света.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ани Кирилова Все права защищены
