Мариански призраци
В един тунел от погледи вървя
и виждам някакъв неясен цвят
на продадено безверие.
Животът е захвърлената котва
в Мариански падини.
Иди я изтегли обратно,
ако ти стиска, или
ако можеш...
Червен мъх набъбва в ноздрите -
Марс - подводница,
изплува във кръвта.
Сянка на акула
минира нощите.
И дишаш вече тежко,
само със хриле,
забравил дробовете си в гърдите.
Матсиендра си -
съсредоточие
във центъра на накаква галактика
между очите.
Светкавицата е небесен кълн
заровил корени
между звездите.
Забрави вятъра дори.
Не го погали със очи.
И той отмина къмто друг живот
невидим.
Но ще ти върне бури - урагани,
платна накъсани,
строшени мачти.
Водовъртежи
и торнада от мечти -
фантоми непокръстени наяве...
В една бутилка всичко скъдно
постави.
Внимателно я запечатай.
И я хвърли в теченията
да я понесат
без всякаква конкретност -
по силовите линии в Небитието.
Дущата ти във нея да мълчи -
една прозрачност
чезнеща безследно.
Която ще се възроди
единствено от непотребното.
От струйка дим на хоризонта,
от кръглостта на думи
неизречени...
от порив нежелан и блуден.
В един тунел от погледи вървя,
към изхода, без който
съм изгубен!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Младен Мисана Все права защищены
