„И на самата тебе меч ще прониже душата, за да се открият мислите на много сърца.“

                                                                          Евангелие от Лука

Иде слънцето над нас –

нищо, че е късна есен!

„Късна есен – ранен час!“,

шушне кестенът надвесен.

Шушнат и ели в захлас

притчи – майчина тревога,

вятър тих извива глас,

глас молитвено към Бога.

На Ямача над пръстта

лик бетонен им изляха.

Син и майка – под виста

колко пролети изтляха?

Уж възкръсна… Ето – пак

сред листата дреме есен

и в савана бял по мрак

пак ще го повием с песен.

Всеки казва си: „Живях

честно и не сторих подлост.

Не извърших смъртен грях!“

Мярка за човешка доблест.

Мярка за човешки ръст

и отрудени години –

дом, семейство… „Оня кръст

не за мен е!“ – и подмине.

А пък кръстът – век след век,

чер и страшен – натежава.

Става ли делът ни лек?

От кръвта си Той ни дава.

За човек човекът – вълк.

Брани с нокти своя статус.  

„Нямам майка, имам дълг!“ –

мярката на Бог за святост.

Камък скръбен. Монолит.

Майка със Сина – за кратко.

Меч в сърцето ѝ забит –

бреме пагубно, но сладко.

  Стихотворението участва в Националния поетичен конкурс „Майко моя, моя Богородице“2024, организиран от СНЦ “Алфа Криейтив Тийм” и община Хасково, и не спечели награда. Победителите на: https://www.facebook.com/act2021konkurs/