Мигли на Самотник...
Хвърлените камъни не плачат...
Плачат само хвърлените думи.
Очи на махмурлия. Тъжнозначност.
(И улицата падна помежду ни.)
Не търся твоите мигли на самотник -
сама съм и без тяхното сълзене.
Имам си луна, която тропва
ежевечерно на вратника във мене
и сама си плача (ако бърза),
понякога я каня - на по чашка.
Не чакам твойта песен - нея вързах
за вечерите сини...
И не наши.
Дъждът се умори и ме пресече -
изсъхнах по-безпаметна отвсякога!
Свикнах да те мразя късно вечер.
И името ти да удавям в млякото
(това е всякосутринен момент).
Свикнах с махмурлука и разбивам
илюзиите в себе си... Освен
илюзията,
че без теб съм жива...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Лора Димитрова Все права защищены
)
