Миличък, виждам те...
Миличък,
виждам как луната чертае ти профила,
миглите трепкат в лицето ми...!
Огнена топка съм
(Прости ми!)
във сърцето ти с моя свят омагьосан.
В шепите... ето,
вода ти давам да пиеш,
отлежала във билки
нали съм вещарка -
все към мен те зачевам.
Само Мой си сега...!
По гърдите ти
свойте мисли рисувам -
морето,
плажа с останал лазур по вълните.
Звездно е!
Искам да сипеш.
Водка има още в бутилката.
Забави любовта
и ме слушай
или чувствай ръцете ми.
Тишината е гола,
бавно по всички миди попива
надолу, все към безкрая,
където е пясъкът.
Вземи ме, ако можеш сега -
доизгрей ме, изгори ме завинаги,
сплети ме със тебе.
Виж... оная врата,
зад която събрано е моето всичко,
се затворя след ласката....!
А луната се плъзга в умиране.
Вече не виждам лицето ти,
нощта в полукръг ме люлее.
Къде си?
Да те целуна забравих,
изпуснах ръката ти.
нямам дъх, всеки звук е прощаване...!
В сълза е душата ми.
Но ти не тъжи ме!
Представи си, че
просто морето
е плакало...
Миличък,
Миличък
Мой!
14.03.2009 г.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Женина Богданова Все права защищены
