Стоя и си мисля, за онова мислене,

докато просто си стоя сама и мълча.

Мълча за Луната. Мълча за небето.

За тревата. За морето.

Мълча и си мисля.

Как понякога ставам малко, земно Луниче,

и от обич до бяло изгарям.

Как понякога ставам бял гълъб,

и от обич към небето политам.

Как понякога ставам малка, червена калинка,

и от обич  росата от тревата попивам.

Как понякога ставам перлена мида,

и от обич във мене ридаят морски сонати.

Стоя и си мисля, за онова чувство,

в което съм всичко, за което си мисля.

Аз съм Луната. Аз съм небето.

Аз съм тревата. Аз съм морето.