Mисли
861
0
0
Стоя и си мисля, за онова мислене,
докато просто си стоя сама и мълча.
Мълча за Луната. Мълча за небето.
За тревата. За морето.
Мълча и си мисля.
Как понякога ставам малко, земно Луниче,
и от обич до бяло изгарям.
Как понякога ставам бял гълъб,
и от обич към небето политам.
Как понякога ставам малка, червена калинка,
и от обич росата от тревата попивам.
Как понякога ставам перлена мида,
и от обич във мене ридаят морски сонати.
Стоя и си мисля, за онова чувство,
в което съм всичко, за което си мисля.
Аз съм Луната. Аз съм небето.
Аз съм тревата. Аз съм морето.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Виктория Георгиева Все права защищены
