Mисли
852
0
0
Стоя и си мисля, за онова мислене,
докато просто си стоя сама и мълча.
Мълча за Луната. Мълча за небето.
За тревата. За морето.
Мълча и си мисля.
Как понякога ставам малко, земно Луниче,
и от обич до бяло изгарям.
Как понякога ставам бял гълъб,
и от обич към небето политам.
Как понякога ставам малка, червена калинка,
и от обич росата от тревата попивам.
Как понякога ставам перлена мида,
и от обич във мене ридаят морски сонати.
Стоя и си мисля, за онова чувство,
в което съм всичко, за което си мисля.
Аз съм Луната. Аз съм небето.
Аз съм тревата. Аз съм морето.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Виктория Георгиева Всички права запазени
