Вина ли искаш да изпитвам,

че някак си те аз обиквам?

Или пък искаш да ридая,

отишла си сама от рая?

Нима очакваш да се моля

и за трошици да се боря,

да искам само поглед мил,

а пък характерът ми се е скрил?

Нима очакваш да треперя?
Какво като стоиш до мен?
 И искаш поглед в теб да вперя,

и да те искам в моя ден?

Прости, но обич аз не прося,

не търся жалост в твоите очи

и кръста си сама ще нося,

а ти с която щеш бъди.

Една и две, дори дузина,

вземи си повече – да има,

но аз за теб ще съм една,

а ти ще търсиш, знай това,

очите ми и моите коси,

сега ми шепнеш тихо „Спри!”,

но аз сама ще продължа

и като птица ще кръжа.

Защото стене нещо в мен:

„Любов ли е? Не съвсем!”

И пак ще срещна деня напук!
И утре ден е… обаче друг!