Ти тръгна си във онзи мрачен ден
и взе със себе си частица ти от мен.
Тръгна и за миг не се обърна,
за последен път очите ти да зърна.
От ревност беше завладян
и може би светът ти беше обладан
от мисли черни, безпощадни
и не видя ти погледите жадни,
изпълнени с надежда и любов,
да намерят място в твоята душа,
но не пожела да кажеш ДА...
Останах аз сама и неразбрана,
отвори се в сърцето нова рана.
Не понесе ти мисълта,
че когато съм сама в нощта,
аз чакам настъпването на деня,
във който няма да съм пак сама.
Ще бъдеш близо ти до мен
и да, надявах се - до сетния ми ден...
Но уви, не се получиха нещата.
Отредила друго бе съдбата.
Но в името на всички случки мили,
къде по-скучни, къде по-диви,
ще те оставя по своя път ти да вървиш
и се надявам някога да оцениш
едно обречено на теб сърце,
което винаги ще те зове
и две протегнати ръце,
ще искат и ще чакат те,
едно чувство тъй мило и вълшебно,
едно чувство тъй съкровено...
Обичам те и няма да го крия
и пред света сега ще ти разкрия:
Аз желая и мечтая да си с мен,
с мен - до сетния ми ден!
P.S. На човека, оставил най-дълбокия, най-милия и най-красивия спомен в живота ми!
© Зорница Маринова Все права защищены