Ти тръгна си във онзи мрачен ден

и взе със себе си частица ти от мен.

Тръгна и за миг не се обърна,

за последен път очите ти да зърна.

От ревност беше завладян

и може би светът ти беше обладан

от мисли черни, безпощадни

и не видя ти погледите жадни,

изпълнени с надежда и любов,

да намерят място в твоята душа,

но не пожела да кажеш ДА...

Останах аз сама и неразбрана,

отвори се в сърцето нова рана.

Не понесе ти мисълта,

че когато съм сама в нощта,

аз чакам настъпването на деня,

във който няма да съм пак сама.

Ще бъдеш близо ти до мен

и да, надявах се - до сетния ми ден...

Но уви, не се получиха нещата.

Отредила друго бе съдбата.

Но в името на всички случки мили,

къде по-скучни, къде по-диви,

ще те оставя по своя път ти да вървиш

и се надявам някога да оцениш

едно обречено на теб сърце,

което винаги ще те зове

и две протегнати ръце,

ще искат и ще чакат те,

едно чувство тъй мило и вълшебно,

едно чувство тъй съкровено...

Обичам те и няма да го крия

и пред света сега ще ти разкрия:

Аз желая и мечтая да си с мен,

с мен - до сетния ми ден!

P.S. На човека, оставил най-дълбокия, най-милия и най-красивия спомен в живота ми!