VІІ

Пак зимата белите дрипи
прибрала от земната шир.
В дърветата сокове скрити
напъпили в цвят най-подир.

В полето, което красили
кокичета и кукуряк
препускал конете игриви
сам Тодоров ден своя впряг.

Тук цяло се село събрало
да гледа по стар обичай
отколе се още създало
кушия да правят в тоз край.

Стоян, лудо-младо, от коня
провикнал се силен, сърцат:
„Хей, кой ще надбяга тук моя
развихрен Пирин – змей крилат!”

Копита заудрял, извивал
се кон пред решителен стяг.
Политнал – стрела от тетива
изстреляна в бързия бяг.

Препуснали всички нататък
и прах от очите ги скрил,
а после след тропота кратък
видели Стоян огнекрил

понесен от буйния Пирин
пред другите бягал напет
и вятър в ушите му свирил
в галоп все напред и напред.


Стоян пръв финала пресякъл,
пред хорските погледи спрял.
Сияел – висок като факел,
загърнат от дарове цял.

С очи си затърсил момата,
която той тайно любил.
Тогава Надежда цветята
му хвърлила нему един!

С копитата радостно тъпкал
е конят цветенца добри.
Цветята от нея напъпили
красяли Стояну гърди.

Най-сетне улучил в сърцето
и нея Амур със стрели.
Отминал доволен в успеха –
Надежда в любов се топи:

– Лунице - сестрице, кажи ми
той мисли ли вечер за мен?
Ти, ветре, попитай тъжи ли
и той като мен нощ и ден?

И в нощите будни мечтала
и срещала с трепет прикрит
зората с въпроса: „Кога ли
ще дойде тук моя джигит?”

( Следва )