Наивностяване

Измислях те. 

Търсех те. 

Исках. 

Ти беше до мен.

Но аз не повярвах. 

Мислех,

че това е вечността. 

Целуна ме. 

После отново. 

Отново. 

Ти си с мен

с всичката си добрина, 

а аз с цялата си лудост. 

Целуна ме. Отново.

Отново. 

Живея в нов свят. 

Отново. Отново. Отново. 

Живееш с мен, 

просто твърде далеч. 

Живееш с мен,

просто без да си с мен.

Обичаш ме, 

просто нощем 

и денем една тънка

лунна светлина

дели пътя ни

и ни напява

„Бъдете, 

сами. Сами 

пак сте заедно. 

Вие сте едно“. 

Измислям си приказка

и ти си до мен.

Отново, отново, отново. 

Въпреки всичките

лоши финали, които написах.

Тук си. 

Но не аз те измислям, 

а сънят на едно момиче,

което умря. 

Твърде много мечти. 

Натежаха. И наклониха пътя

към подземното царство. 

Не политат ли, 

натежават, натежават... 

Не летят ли,

заприличват на пингвини. 

Но не мога да плувам. 

Просто слънчев лъч във вечността. 

Закована, посиняла топлина. 

Водата ми говори. 

Но аз не ѝ отговарям. 

Лудостта не ми е присъща, 

но ми допада

понякога

да забравям,

че трябваше 

да живея по-иначе.

С мечтите си. 

А не под тях, 

някъде на дъното.

Имаш ли мечта –

пусни я в тишината. 

Дай ѝ да разпери криле

в несигурността си, 

защото утре пак ще си друг

и няма да помниш 

какво е било. 

Наивностяване. 

На мен ми помага... 

Светлината 

е някъде на облак

и милиметър 

ни дели от 

глътката въздух. 

Целуна ме. 

Беше толкова хубаво, 

че не повярвах... 

Измислих си приказка. 

За да живея в нея,

когато изчезваш

в своя свят...

Два човешки свята

никога

не се пресичат напълно

и това е прекрасното...

Любовта е разговор между 

общи и различни неща

и вечно възраждане

на надеждата,

която всеки крие

в сърцето си

като скъпоценна светлина, 

а не знае,

че това е самият той. 

След толкова години 

дали има шанс 

да ме срещнеш, 

както ме срещна тогава, 

преди да захвърлиш мечтите ми 

за всичко, което не мога да имам. 

Не разбра ли, че освен тези 

невъзможни мечти, 

аз друго нямам...