НАЙ-ЧУЖДИ В СВЕТА.
Вървя сред морето от хора
в задушната градска мъгла.
Далече не стига ми взора,
в сърцето ми тегне тъга.
Безразличен, дори инфантилен,
че кой го е грижа за мен!
Защо ли се чувствам безсилен,
защо ли не съм окрилен!
А имаше време, когато
изпълнен с мечти и копнеж,
въздишах в слънчево лято
и всичко за мен бе цъфтеж!
Защо се излъгах ужасно,
защо подарих ти мечти,
когато се парехме страстно,
любов ли било е, кажи?!
Сега си едно украшение,
не тази икона, олтар
и няма за мен опрощение,
за моя любовен пожар!
И чувствам се толкова дребен,
не виждаш човека във мен!
И толкова съм - непотребен,
от всичко ли днес съм лишен?!
А имаше време, когато
се давех в очите - недра,
и пареха устните страстно,
сега са най-чужди в света!
Накрая как искам аз само
пред прага смирен да мълчим
ах, как ти си чужда за мене,
пък аз съм за теб незначим!
08.04.2015
© Владислав Недялков Все права защищены
Харесвах!