Най-закъснялото ‘‘Обичам те…‘‘
                                                                                                                                                                                                                   На Георги и Павлин!
Скъпи братя, почивайте в мир!
                                                                                                                                                                                                                      Колко пъти, с години преживяно,
на какво ли не, учи ни животът…
И закони, човешки, от памтивек,
интуитивно пак си припомняме –
за всички, за всеки е земният свят
и в този свят, Божи, всичко е любов,
а любовта Господна е безкрайна…
Какво е по-важно – спомняме още,
от вярата ни в Бога, необхватна,
от обичта към Него, към хората
с благодарност щедра и добри дела…
За ближни и деца, все неуморно,
с безмерна съпричастност, с доброта
и със сърце горящо, благородно
човекът се раздава – в кръвта му е…
Но, защо краят му идва, по-рано –
с огромни страдания, духът пада…
Отслабва той, почти е безпомощен,
изнемогващ, но стиска зъби здраво…
Издържа ли се на мъки подобни…
Пристъпваме плахо към него – жални,
объркани , загрижени дълбоко…
‘‘Обичам те много…‘‘ шептим ласкаво,
уви, пропускайки, мига за сбогом…
А думите късни увисват след нас…
Обидени от себе си – жестоко,
с ‘‘Обичам те много…‘‘, презакъсняло,
като че ли, душата се оголва…
И тъй тежка е – навек, раздялата…
Отлита човекът след човека – Там,
но делата добри за нас остават…